Syndication
Снежна Буря
Абдулрахман Акра
-Ти си луд...Това бяха последните й думи които погалиха ушите му през телефонната слушалка.
-Знам... Луд съм по теб. Идвам, да знаеш само.
Той свиреше щастливо на автогарата, на която имаше само единствен микробус в очакване на други любители на приключенията. И те ли бяха лудо влюбени като него за да пътуват с този старомоден микробус от Варна до Добрич в тази снежна буря която затвори пътещата .
- Донеси себе си. Засмя се щастливо спомняйки си за думите й които му каза криейки сълзите си, когато пътуваше през една ваканция в далечната му страна. Попита я тогава какъв подарък би искала тя да й донесе като се върне..
Настояваше да не прескачат бариерата на строгото приятелство. Момичето на мама и тате чието сърце никога не беше трепяло по един мъж и с инатлива воля е решило да остана свястно момиче докато намери принца на мечтите си.
- Хайде бе момче..тръгваме вече..качи се в автобуса. Извика шофьора на микробуса след като седна зад волана И тогава се сети че микробуса беше с достатъчен брой пътници..
Шофьора се прекръсти и подпали машината. Бавно тръгна микробуса по едва видимия асфалт от натрупания от бурята сняг.
- Ех..всички ще умрем някой ден де. Каза седналия до него пътник...
- И какво ще загубим ако умрем…Ние и без това не усещаме живота в тези мизерни времена братко. Отговори друг пътник.
Гледаше прекрасната природа в бялата й украса през прозореца. Това беше времето когато пътуваше преди две години..Тогава за първи път я целуна на сила по челото и забеляза как тя настръхна, отдръпвайки се от властния му чар. Пожела му приятно пътуване. Пътуването до София тогава беше рисковано, но той трябваше за да вземе самолета от там и па пътя се разсейваше като гледаше бялата украса на природата през прозореца на автобуса. Пътуваше за Добрич защото не можеше да чака докато премине бурята и не успя да се противопостави на копнежа по избраницата на сърцето си.
- Чувал ли си за влаковете. Намекна хитро тя по телефона
- Утре. Отговори той след като улови идеята й
- Ти си луд. Засмя тя
- Знам..луд съм по теб.
Винаги й е казвал че нейния глас като златен дъжд вали..а тя все нежно се усмихваше чувайки това от устните му..Май от една песен на Мустафа Чаушев беше го научил този израз.. Но не може да бъде сигурен в това.
- Щом няма жени в автобуса ще стигнем живи и здрави.
- Какво им е на жените бе? Виж колко е мрачно без тях.
- Я стига..времето е мрачно поради бурята.
- И от инфлацията братко.
Продължителен смях огласи микробуса .Толкова е хубаво със смях да се лекува страданието на хората..а българите по принцип малко се смеят но като го правят..тогава от сърце се смеят .
II
Баща й настоя да пият по една ракия за добре дошли. Седнаха двамата, докато тя с майка си приготвяха вечерята. Бащата говореше бавно и изразяваше своите виждания за живота, а той хитро се опиташе да се доближи до неговите възгледи за да спечели одобрението му като бъдещ зет.
- Не се съмнявам че ще бъдеш внимателен с моята дъщеря . Но си имам молба към теб…
Той настръхна .. вече се говореше за сериозни дела... Той беше сериозен по отношението на момичето, но все пак го уплашиха сериозните отговорности с които е нямал опит като студент, когато имаше много време преди да се наложи сам да изкара дневния си хляб..
-Единствената ми молба за която държа да ми обещаеш е….
каза бащата но спря да говори и пое голяма глътка ракия сякаш да събере смелост за да продължи..
-Ако възникне неразбирателство между вас там... искам да й купиш самолетен билет и да ми я върнеш обратно тук.
Мълчанието се възцари след като баща й каза последните думи, следвани от последната глътка ракия в чашката .
В началото на запознанството беше намекнала за идеята да останат тук в нейната родина и да се развиват заедно след като завършат обучението. Беше се впуснала да обяснява за хиляди неща които беше рисувала във въображението си преди да изтрие всичко това, чувайки строгоия глас:
- Аз съм човек-растение..увяхвам бързо в чуждата пръст.
- Но ти обичаш България
-Прекалено много..но за нищо на света не бих я заменил с родното си място
-Тогава татко ми беше прав
-Татко ти ли? Той не ме познава
- Знам... но за да го надвия и да приеме идеята ми да се омъжа за чужденец аз му казах, че може да съгласиш тук да останем... но татко каза: Ако той се съгласи, тогава е прост човек... Засмя се и сякаш усмивката му го освободи от споменаването за онзи разговор с нея в нейната стая на общежитието във Варна една земна вечер...за да посрещне очакващия поглед на стареца..
- Нищо не каза момче..
-Аха...извини ме... разсеях се за малко.. .но... защо очаквате да имаме неразбирателство, Ние толкова се обичаме с нея.
-Знам, но трябва да обмислим всичко
Щеше да обещае , но в този миг влезе тя радостна и ги покани да седнат за масата където вечерята чакаше.
- И за какво говорихте през цялото време.. - пита тя с блестящи от радост очи
-За нещата от живота - каза той смеейки се...но усмивката му беше толкова бледа наблюдавайки лицето на майка й, че не успяваше да маскира тревогите в очакване на нещастното събитие. Тя не беше с никакво питие и за това беше убеден че блясъка в очите й се дължеше на затворените в тях сълзи.
-Говорихме си за всичко освен за бъдещето . каза той и намигна на бащата
- Малко червено вино?
- Бих пил с голямо удоволствие
- Как намери Добрич.. попита майката най-сетне.
-Всъщност. Това не ми е първото посещение..бил съм тук на екскурзия няколко пъти...и..
- А тук ли смятате да останете или във Варна..предпочитам да бъде тук. Аз с голям зор се съгласих единствената ми щерка да учи във Варна ..и бих искала покрай мен да остане за моите старини.
- Още си млада госпожо. Каза той със същата бледа усмивка...за това нещо не беше мислил. И сякаш за първи път след две години се сети, че любимото му момиче е единствена на родителите, които неволно свързват смисъла на живота си с нея.
III
-Не мога да вярвам че си тук в нашия дом. - с широка радостна усмивка го каза
-Благословена да е тази снежна буря - с полуусмивка отвърна той.
Мълчанието цареше пак. Родителите й са вече на възраст и имат право да се радват на присъствието на единствената им рожба край тях на стари години, а той иска да я откъсне от дома им и да пътуват надалеч. „Какъв егоизъм...” мисли той. „Кой е от двамата е по-голям егоист - Той ли? Тя ли? Или самата любов е егоист по природа.”
- За какво мислиш? - Пита тя
-За нищо, мисля за това, какво бихме направили?
-Кога? - Невинно пита тя.
-Ами… сега… - хитро отбягна отговора.
-Да, прав си, за жалост решенията са много малко. Никаква вероятност за излизане навън в тази буря... искаш ли а играем шах?
-Знам че ще ме биеш... - усмихнаха двамата - но пак може да опитваме. - Продължи той.
Не съм на боен терен, а на любовен. Но любовта винаги е била свързана с един вид борба и в повечето случаи губят двамата, а от друга страна, двамата се борят с майката съдба, където в повечето случаи не става дума за печалба.
-Ето го шахът… - събуди го веселия й глас и с нежен поглед проследи нейната усмивка
- Колко ме обичаш? - Пита той изведнъж.
- Много, много... колкото много добре знаеш… Но защо питаш?
- Така просто…
-Да бе... обичам те повече от всичко на света.
Усмихна се, но сам знаеше че насила се усмихна. Винаги е мечтал за жена, която да го обича повече от всичко - толкова всеотдайно. Но никога не би желал тя да бъде единствената радост на родителите си, която той да им отнеме.
-Аз ще играя с черните фигури.
-Добре, а аз ще играя с белите, дано да ми донесе късмет белия цвят.
Тя със сигурност би се радвала на това, което би отредила мъжката съдба, само и само да бъдат заедно, а за отсъствието от родината и родителите би страдала, но сравнително много по-малко отколкото да се откъсне от него. А той би страдал без нея, но няма да му тежи толкова товара на съвестта както би станало, ако я откъсне от тях.
-Какво ти е? - вика тя с весел глас
-Какво ми е?
-Твоите офицери са вече извън дъската... убити са момче.
-Ох… не знам… все пак … Добре..ето придвижих пешката .
-А царицата, убих я вече.
-Нищо ето аз я убих с царя
-Шах и мат…
-Толкова бързо ли?
-Ей... щом някои не са се концентрирали в играта...
-Нямам изход май.
- Ех... печеля. - каза го с весел смях.
Стана той изведнъж, тя се стресна и се изправи.
Прегърна я и тя се отпусна в неговите обятия. Все по-силно я притискаше, а тя все по-отдадено се отпускаше в обятията му.
-Господи… Толкова гориш. - Шепнеше на ухото му и се обърна с лице към него, за да улови плътните му устни.
Но той все по-здраво притискаше главата й към рамото си… просто...не искаше тя
да види неговите сълзи.
да види неговите сълзи.
16 May 2008